Мечкинден – денят в българската народна памет посветен на мечката

На 30 ноември Православната църква почита паметта на Св. Апостол Андрей Първозвани. Имен ден празнуват Андрей и Адриана. В българската народна памет, обаче, този ден носи името Мечкинден. Посветен е на мечката. Точно както се отдава почит на вълка, така народът ни отдава почит и на мечката. Стопанката на дома става рано и преди изгрев почиства къщата. Вари боб, жито и царевица. Приготвя хляб. Когато семейството се събере около трапезата стопанката взима от царевицата и хвърля нагоре в комина на огнището като нарича: „На ти, мечко, варена царевица, да не ядеш сурова“. Вярва се, че така мечки няма да газят нивите и да пакостят на хората. Старите хора казват, че от Едрея денят започва да расте „колкото просено зърно“, бавно и по малко. Затова и наричат деня Едрей от „едрее“, „расте“. На децата в този ден разказват легенда за мечката.
Някога, много, много отдавна една жена се споминала и оставила момиченце и мъж сами. Не след дълго мъжът се оженил повторно, но мащехата имала своя собствена дъщеря, която обичала повече от завареничето. Карала горкото момиче да върши цялата къщна работа, все го хокала и гълчала, а своята щерка пазела да не работи. Един ден наредила на доведената си дъщеря: „Вземи тази черна вълна и я изпери на реката. Да я изпереш добре и да не се връщаш вкъщи дорде вълната не стане бяла.“ Отишло момичето при реката. Прало, прало цял ден, но черната вълна бяла става ли? Седнало премръзнало на един камък и заплакало. Внезапно до него се появил старец, който го попитал защо плаче. Момичето му разказало всичко, а той само се усмихнал и рекъл: „Не плачи детето ми, прибери се вкъщи и от нищо не се бой. Аз ще се погрижа за всичко.“ Прибрало се детето, но вратата била заключена. Дълго тропало то отвън и когато най-накрая мащехата отворила, се стъписала на прага. Пред нея стояло момиче цялото от злато. Така сияело, че заслепявало със светлината си. Завидяла мащехата и решила да прати родната си дъщеря на реката. Да срещне и тя стареца, че да я позлати. Дала й малко черна вълна и я изпратила. Момичето стигнало брега и хвърлило настрани вълната. Седнало на един камък и зачакало. Появил се старецът и попитал какво прави. Тя му отвърнала троснато: “ Не виждаш ли какво правя? Тебе чакам. Хайде позлати ме по-бързо, че умрях от студ и искам да си ходя.“ „Прибери се детето ми“-отвърнал старецът-„аз за всичко ще се погрижа.“ Прибрало се момичето удома и затропало по вратата. Скочила майката да я посрещне, но какво да види! На прага стои голяма черна мечка. Затръшнала майката вратата обратно и не посмяла повече да я отвори.
Автор: Жасмина Бушева-Кацарска
Използвана литература: „Празниците на българите с предания и легенди“ Н. Ников

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *