Съединението на Княжество България с Източна Румелия е едно от най – важните събития в нашата богата история. Именно този акт показва, че когато един народ е единен и има една цел може да преобърне целия свят, за да я изпълни.
Ощетена откъм територии и все още нова на картата след 5 века отсъствие, България доказва, че не е съгласна с решението на Великите Сили с Кресненско – Разложкото въстание. Новата държава напомня за себе си, замисляйки нещо много по – мащабно от проваления бунт.
Подготовка за въстание
След неуспешното въстание срещу Османската империя, българите установяват, че трябва да опитат да осъществят така бленуваното Съединение чрез силата на дипломацията. Княз Батенберг проучва международната обстановка, но не успява да намери съюзници, тъй като никой не иска новата държава на картата на Европа да става по – голяма и по – силна.
През 1878 година възникват комитетите “Единство”. Първите са в Пловдив и Търново. На следващата година пловдивския комитет бива преименуван на Централен и започва да се грижи за военното обучение на населението под формата на гимнастически дружества.
През 1880 година в Княжество България пристигат представители на Източна Румелия – Стефан Стамболов и Георги Живков, за да координират действията по Съединението. Именно тогава се създава тайния комитет и се изработва неговата програма. Избран е съставът на Централния комитет. Главни фигури в него са Константин Величков, Иван Стефанов Гешов, д-р Георги Странски и др. Решено е за Лондон да замине преподавателят в цариградския Робърт колеж Стефан Панаретов със задача да разбере официалната британска позиция по въпроса на едно планирано съединение. За огромно съжаление на България – Лондон не иска да подкрепи идеята за Съединение на двете автономни територии.
На 1 април 1884 година пред руското консулство в Пловдив се провежда един от най – мащабните митинги на Народната партия. Същият месец Иван Стефанов Гешов и Христо Христов са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали обстановката в Европа се е променила. Те отново удрят на камък. В крайна сметка Народната партия печели мнозинство в Областното събрание, но след възкачването си на власт нейните лидерите заявяват, че моментът за съединение е неподходящ. Поради това тя си печели прозвището „лъжесъединистка“.
Идеята за Съединение не умира и този път инициативата се поема от революционно настроените общественици. На 10 февруари 1885 година е създаден комитет, който през април получава названието Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), а за негов председател е избран Захарий Стоянов. От устава ясно личи приемствеността с идеите на Каравелов и Левски. Постепенно организацията се разраства – откриват се нови комитети, към които се включват все повече революционери, бивши хъшове, учители и опълченци. Все още съществува и идеята за подпомагане на българите в Македония чрез чети и в крайна сметка към територията на Княжеството освен Източна Румелия да бъде присъединена и Македония. Започва да се издава и вестник „Борба“, който служи за трибуна на бунтовническите идеи, описвайки тежкото състояние на българите, останали под властта на султана и безперспективността на Източна Румелия. До 1885 комитетът изповядва масова пропаганда в подкрепа на Съединението. Въпреки това, министър- председателят Петко Каравелов все още смята, че не е сега момента за Съединение, но Княз Батенберг дава своето безгласно съгласие в подкрепа на този акт.
За разлика от политиците, обаче народът е обединен в своята идея. Това ясно си проличава в честванията по случай смъртта на Хаджи Димитър. Там се държат пламенни речи, които призовават народа към Съединение и единство. Народът е ентусиазиран и устремен да довърши това, за което се подготвя. През септември 1885 трима ученици в Панагюрище развяват българското знаме с възгласи: “Долу Румелия! Да живее Съединението!” Полицията успява да озапти младите, които подкрепят Съединението и ги арестува, но народът не е съгласен и ги освобождава.
Съединението
Проявите в Панагюрище ускоряват плануваното за 15 септември Съединение да започне на 5 септември. Захари Стоянов прави следната прокламация: „Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“
В Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. Вдигнато е и въстание в Чирпан, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. Четата успява да се измъкне от града и да тръгне за Пловдив, но е застигната и разбита от войскова част при село Калфата (дн. село Съединение), при което загиват петима четници. Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме, спечелвайки си прозвището Голямоконарската Райна Княгиня. Независимо от това четата успява да се съвземе и присъеди към тази от Голямо Конаре и заедно да настъпят към Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят четите, начело с Продан Тишков – Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. Пловдивския префект е арестуван и е обявено Съединението.
От Чирпанско и Асеновградско тръгват нови чети и въстаници. Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон и трябва да защити властите. Вместо това обаче, заедно с въстаническите отряди, той бързо завзема конака, пощата и резиденцията на главния управител. Съпротива почти няма, Съединението е широко прието. Гаврил Кръстевич от своя страна заявява: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“.
Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на полицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
След официалното обявяване на Съединението на 6 септември 1885 година в областта е съставено ново временно правителство начело с д-р Георги Странски. Междувременно княз Александър I Батенберг заминава за Търново, където се среща с министър-председателя Петко Каравелов. В този исторически момент се наблюдава синхрон в действията на княза и министър-председателя, като със съгласието на Каравелов Батенберг издава два указа – за обща мобилизация в Княжеството и свикване на IV ОНС на извънредна сесия. С действията си те ясно показват, че застават твърдо зад делото на Съединението.
Международен отзвук
Най-категорично против Съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България, а по-късно княз Александър I Батенберг е лишен от званието генерал.
Великобритания първоначално също не подкрепя Съединението, но виждайки, че Русия се обявява против него, решава да промени напълно мнението си, за да намали руското влияние на Балканите. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад съединистката акция. Същото правят и французите, но в крайна сметка Великите сили така и не стигат до единодушно мнение, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят решително в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания, българите разбиват сърбите, като по този начин защитават Съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава.
Фактическото признаване на Съединението се осъществява с Топханенския акт от 24 март 1886 година в Цариград между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор. Въпреки известните ограничения и уговорки в неговото съдържание, той ознаменува края на битката за защита на святото дело.
Последствия
Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.
В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешно политическа дестабилизация на Княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 г. договорености, заплаха от сръбска и османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява начина, по който е постигнато Съединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок. Борбите между русофили и русофоби ескалират с Деветоавгустовския преврат, последван от абдикация на Батенберг и скъсване на българо-руските отношения през есента на 1886 г.
Източници:
https://bulgarianhistory.org/saedinenieto-na-bulgaria/
Снимка на корицата: http://bgnasledstvo.org